Правото на храна: задължения на държавите и други участници

Определение на правото на храна

Фокусът на концепцията за правото на храна е върху достъпа до храна и върху възможностите на хората да се изхранват, например чрез производство на храна или извършване на надлежно платена работа, която им позволява да се изхранват сами. Правото на храна има много аспекти и се отнася за всички хора. И все пак по-голямата част от засегнатите от глад и недохранване в момента живеят в селските райони и много от тях работят в дребни ферми. Правото на храна включва продоволствена сигурност и елементи на хранителен суверенитет.

Продоволствена сигурност и хранителен суверенитет

Какво е продоволствената сигурност?

Концепцията за продоволствена сигурност е измислена от ФАО (Организацията за прехрана и земеделие на ООН). Това е технически термин, който означава, че всеки има достъп по всяко време до храна, която му позволява да води здравословен и активен живот. Продоволствената сигурност обикновено се отнася до стратегии за увеличаване на селскостопанското производство, а не до достъпа на хората до ресурсите, които им позволяват да произвеждат храна сами.

Какво е хранителен суверенитет?

Хранителният суверенитет е политическа концепция по отношение на селското население. Тя е въведена от международното селско движение La Via Campesina през 90-те години и е широко разпространена и развита оттогава. Населението и държавите трябва да могат демократично да определят своите селскостопански и хранителни политики. Създаването и поддържането на средства за производство за малки и средни производители, както и популяризирането на местни и регионални продукти са в основата на хранителния суверенитет.

Правото на храна е международно признато човешко право. Досега 160 държави са ратифицирали Пакта на ООН за икономически, социални и културни права. Настоящият пакт включва правото на храна и задължава държавите да зачитат, гарантират и прилагат това право доколкото е възможно. Като се има предвид, че то също е закрепено в много регионални конвенции и национални конституции, правото на храна е очевидно съдебно решение в тези страни. То разбира правото да помага, когато човек не е в състояние да се храни сам. Правото на изхранване на себе си и семейството си със собствени средства и по достойнство обаче е в основата на това право (2). Всички човешки права са универсални и неразделни (3). Следователно правото на храна е толкова важно, колкото и всички други човешки права. Реализацията му е тясно свързана с много човешки права, като правата на вода, здраве, образование или живот.

Официално признаване на правото на храна на ниво ООН

Универсална декларация за правата на човека (1948 г.): Член 25.

Международен пакт за икономически, социални и културни права (1966 г.): Член 11.

Определение на правото на храна, предоставено от Комитета на ООН за икономически, социални и културни права: Общ коментар № 12 (1999).

Приемане на насоките за прилагане на правото на храна на национално ниво: Доброволни насоки в подкрепа на прогресивното реализиране на правото на адекватна храна в контекста на националната продоволствена сигурност (FAO 2004).

Държавни задължения

Държавите се ангажират със задължителни задължения съгласно международното право и са длъжни да зачитат, защитават и изпълняват правата на лицата (4).

Държавата трябва да зачита правото на храна, като се въздържа от предприемане на мерки, които водят до възпрепятстване на хората да се изхранват: фактът, че държавен служител (например въоръжените сили) изгонва по насилие селски семейства от тяхната земя, може да представлява нарушение на правото на храна.

Държавата трябва да защити правото на храна, като попречи на трети страни да унищожат съществуващия достъп до храна: държавата трябва да защити дребните фермери, като гарантира, че те няма да бъдат изгонени от големи собственици на земя или компании.

Държавата трябва да осъществи правото на храна, като идентифицира най-уязвимите групи и предприеме мерки за гарантиране на техния достъп до храна: държавата може например да осъществи поземлени реформи и да разпредели ресурси.

Държавите трябва да гарантират, че техните политически решения не водят до нарушения на правата на човека в други държави. Субсидиите за износ могат да нарушат правото на храна в други страни. Например, евтиният внос на домашни птици от Европа е унищожил местните пазари и е завлякъл населението на няколко африкански държави в бедност (5).

Държавите са отговорни за спазването на правото на храна в международни договори и двустранни споразумения. Двустранно споразумение между Германия и Парагвай, например, забранява отчуждаването на земя от германски граждани в Парагвай, когато такава земя обикновено попада в обхвата на Закона за поземлената реформа. В резултат на това Германия нарушава правото на храна на малки фермери в Парагвай, които нямат достъп до жизненоважната за тях земя (6).

Държавите са задължени да осигурят зачитане на правата на човека при договаряне на международни търговски споразумения в рамките на Световната търговска организация (СТО) и гласуване в съветите на Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ) (7).

Държавите трябва да си сътрудничат и да помагат на други държави да реализират правото си на храна. От по-богатите страни се изисква да подкрепят по-бедните страни при извънредни ситуации (например чрез помощ, финансова и техническа подкрепа) (8).

Ако държава не е в състояние да гарантира правото на храна на населението си сама, тя трябва да потърси или приеме помощ от международната общност (9).

В съответствие с международното право държавите са принудени да защитават населението от нарушения на правата на човека, извършени от недържавни участници и мултинационални корпорации. Те трябва да попречат на последните да определят цени и условия на труд, които потапят населението в бедност и глад (10).

Задълженията на други участници

Общият коментар на ООН за правото на храна гласи, че освен държавите, всички останали членове на обществото, включително частния сектор, имат споделена отговорност за реализирането на правото на храна. Частният сектор също е обект на задължението да зачита правата на човека на национално и международно ниво (11). Въпреки че международните конвенции за правата на човека не съдържат обвързващи стандарти за частния сектор, въпреки това съществуват няколко т. Нар. „Меки“ правни стандарти и механизми за саморегулиране, ангажиращи компаниите да зачитат правата на човека. Те обаче нито са правно обвързващи, нито имат механизми за подаване на жалби. В резултат на това компаниите могат да се присъединят към Глобалния договор на ООН (12), за да подобрят имиджа си, без непременно да се налага да се придържат към целите. От съществено значение е Организацията на обединените нации да разработи задължителни стандарти за мултинационални компании, за да се реализира правото на храна (13).

Всички търговски споразумения и програмите на Световната търговска организация трябва да дадат възможност на бедните страни да регулират пазара, за да осигурят продоволствена сигурност и поминък на хората. Общото събрание на ООН, комисията по икономически, социални и културни права, както и специалният докладчик на ООН за правото на храна подчертават, че международните финансови институции са длъжни да зачитат правото на храна във всички свои дейности. Това се отнася и за отпускането на кредити и мерките, предприети за ограничаване на дълговата криза (14). Неспазването на тези разпоредби очевидно води до нарушаване на правата на човека.