Между политическата криза и режимната криза

Понастоящем не е толкова често жена или мъж от левицата да получават добри политически новини. И все пак това се случи миналата събота с мощното движение за отхвърляне на т. Нар. Закон за "глобалната сигурност". Това, че стотици хиляди хора излизат на улицата, за да защитят основните свободи - в случая свободата на изразяване и свободата на информиране, е много окуражаващо и изключително важно събитие...

Първо, това драматично показва, че хората отляво не са се изпарили, нито са изпаднали в апатия. Винаги е там, дори е нащрек и е готов за движение, когато му се струва, че е не само необходимо, но и полезно. Тоест, когато почувства, че може да отдръпне нещо от неолибералния валяк, като например с движението на жълтите жилетки или протести срещу пенсионната реформа. Политическа надежда: това е проблемът.

Ако толкова много леви жени и мъже се въздържат или разпръснат при предполагаемо по-малко зли гласове, не е че техните стремежи за свобода, демокрация, равенство или социална справедливост са изчезнали. То е, че те и те изпитват най-големи трудности при възприемането на причини за надежда от страна на политическите сили на левицата и екологията. Разбира се, има криза на левицата - и идеята за левицата днес може да включва само тази на екологията. Дори може да се стигне до истинска катастрофа, ако тази лява среда продължава да съществува в неспособността си да се преоткрие. Но този мобилизационен капацитет, както и близо 20% от JL. Меленшон на президентските избори през 2017 г., показват, че левите хора (все още) присъстват, когато проект или битка изглежда си струва.

Втората добра новина е, че очевидно нищо не върви така добре в омагьосаното царство Е. Макрон. Младежът беше успял в политическата си задръжка през 2017 г., като накара част от дясната и част от левицата да повярват, че той може да води политики „както отдясно, така и отляво“. Сякаш бихме могли „едновременно“ да популяризираме свръхпечалбите на мултинационалните компании и да се борим срещу неравенствата и бедността, или да потушим социалните движения и да зачитаме обществените свободи. Е, площадът на Републиката, черен от хора, ясно му казва, че е или едното, или другото.

И тъй като сега всички виждат ясно, че неговото „едновременно“ е било измама, ние преминаваме от социалната криза (или „обществена“, както казваме сега) към политическата криза. Левицата, за щастие обединена в тази история, извиква в унисон със скандала с член 24 от закона, който твърди, че забранява демонстрирането на полицейско насилие и дори на целия закон, с право квалифициран като либерцид. А десницата, в засада, заклеймява в обратна посока отпуснатите откази, от които подозира макроновата сила в търсене на решение. Що се отнася до мнозинството, което го подкрепя, съставено от хора, идващи отдясно и отляво, следователно то се пропуква малко повече.

Но самата политическа криза крие режимна криза, която продължаващото нарастване на въздържалите се, дискредитирането на публичната реч или масовото отхвърляне на персонал и дори политически институции са други очевидни признаци. Тъй като задържането на Макрон беше възможно само поради двойната неспособност на десницата (подкопана от много високото ниво, достигнато от РН) и на социалдемократичната левица (съсипана от нейните отречения), да продължи да управлява последователно. Фактът, че акробатичното решение, представено през 2017 г., от своя страна разкрива изключителната си крехкост, показва, че наистина разводът между страната и политическата система е реалната основа на кризата и прави страната неуправляема.

Това е остра криза, несъмнено дори повече от тази, която през 1958 г. придружава края на алжирската колонизация, завръщането на Де Гол на власт и появата на 5-та република. Защото залозите на тази криза са както значителни, така и преплетени помежду си: да се изправим срещу екологичната криза, да скъсаме с продуктивизма и неолиберализма, да възстановим смисъла на демокрацията, да трансформираме Европейския съюз, да променим хода на глобализацията. Следователно излизането от тази криза предполага конкретен ангажимент към посткапиталистически преход. Историческата задача на левите сили и на екологията е да се възстановят, за да се справят с тези предизвикателства и да дадат надеждни отговори на тях. Това предполага както разработването на политически проект, съизмерим със ситуацията, така и, задължително, успех да се съберат, за да го реализират. Това е едно от основните предизвикателства на изборите през 2022 г.