Преди да продължите.

Продължавайки да разглеждате този сайт, вие приемате използването на бисквитки, за да ви предложим съдържание и услуги, съобразени с вашите интереси и нашата политика за поверителност. Научете повече и управлявайте тези настройки.

себе

От всички етапи на живота смъртта е най-страшна. Като дете израстваме със сигурност, че родителите ни са вечни, че нищо не може да ги достигне. След това идва денят, в който ни обзема мъка: „Какво би ми направило, ако загубя един от родителите си?“ Случвало се е на други, някои от нашите приятели са загубили единия си родител, понякога и двамата. Изпратихме им нашите съболезнования и споделихме болката им, а след това животът продължава. Опитваме се да си представим какво преживяват, но то остава неточно, защото родителите ни са все още там, много живи. Остаряват, но не са поели последния си дъх.

И тогава, един ден, смъртта ни настига. Тя поема в лапите си човека, когото обичаме най-много и изведнъж, наведнъж, ни ги отнема завинаги. Понякога имаме време да се подготвим за това, понякога това е ужасен шок. Човекът е там един ден, а след това на следващия ден всичко свършва. Смъртта е сляпа, безпощадна, безмилостна. Това на родител е опустошително. Тя взема със себе си всичко, което винаги ни е радвало и оставя след себе си труп, който познава само яростта и тъгата.

За кратко време светът, какъвто го познавахме, вече го няма. Ние сме на светлинни години от това, което се случва. Никога не сме мислили, че може да ни се случи, докато не ни се е случило. Тъгата е трагична във всяко отношение, но има едно нещо, което разбива сърцата ни за това. Защото това е човекът, който ни е заченал, донесъл ни в света, който се е погрижил да имаме дом, да ни е нахранил, да ни е варосал, да ни е пазил. Нашето детство отмина, без ние наистина да осъзнаем колко много прави тя за нас. Нормално е: никога не сме си представяли, че този човек, който ни обича безусловно, през всичките тези години, един ден ще изчезне.

Отначало ни се струва, че отсъствието е само моментно и очакваме да я видим да мине през нашия праг по всяко време. Минават месеци и ние се опитваме да се убедим, че тя всеки момент ще бъде там. До деня, в който се озовем в ридания, на пода в банята, неспособни да приемем, че никога повече няма да я видим. Прекарваме часове да й се обаждаме по мобилния телефон, да я молим да отговори и да ни попита как е преминал денят ни. Вместо това се натъкваме на техния телефонен секретар, който ни се струва шамар, и слушаме съобщението отново и отново, преди да заспим, за да сме сигурни, че никога няма да забравим гласа му.

Снимките се превръщат в истински съкровища и дори да ги имаме стотици, ние се обвиняваме, че не сме взели повече. Няколко дни автоматично му изпращаме SMS, преди да осъзнаем, че никога няма да имаме отговор. Хубавите дни са изключително редки, пропити с паметта, че любимият трябва да е до вас. Вече дори не можем да слушаме как другите говорят за родителите си, без да изпитваме ревност.

Вече не ядем, не спим, ставаме горчиви и раздразнителни. Чувстваме се тъжни, изгубени, ядосани и сами. Понякога дори не искаме да станем, за да не се изправим пред друг ден без един човек, който от наша гледна точка заслужава да живее дълъг, изпълнен и щастлив живот. Гади ни се, като си представяме как сме могли да я спасим, пренебрегвайки превъзходно всички, които ни напомнят, че не бихме могли да направим нищо.

Губим приятели, които никога не са се броили и откриваме нови приятелства в онези, които ни предлагат цялото си състрадание. Губим мотивацията си да правим нови неща, но се обграждаме с онези, които правят всичко, за да ни изтеглят в тази трагична ситуация. Накрая бурята отминава. Казват ни, че болката отслабва с времето. Лъжа. Това не намалява с една йота. Просто ставаме по-силни.

Животът е несправедлив, вярно е и загубата на родител е задължителна за повечето от нас. Жестоко е и разбива сърцата ни. Преди всичко това ни изтощава. Уморен съм и разбит, изгубен и ядосан. Но аз се измъквам от него.